Времето в мен

Огледално

2010-04-07T18:33:00.002+03:00

Дълго изкачвам стръмния път. Взирам уморените си очи в поредния мираж. Остава малко, съвсем малко до върха. Събирам сетни сили...Целта...целта е толкова близо. Протягам ожулените си длани, провличам изкълчените си нозе. Остава само една крачка...Само една... Почти стигнах...

Само след миг политам. Изненадващо...Неочаквано....Летя в бездната на Нищото... Летя в посока Наникъде...
Летя ли?! Не, ръцете ми не се превръщат в крила...
Аз падам. Бързо, стремглаво...

Мислех си, че изкачвам връх... Илюзия! През цялото време върхът е бил обърнат огледално...надолу.

Крехките стени на измисленото щастие

2010-03-12T02:28:00.003+02:00

Събуждаш се. Подслаждаш горчивата жилка в душата си със солидна доза оптимизъм. И тръгваш.

Усмихваш се. Заобиколен си от усмивки. И се опитваш да вървиш напред.

Денят ти е мрачен. Но не спираш да мечтаеш за слънцето. Защото знаеш, че сезоните се сменят. Налагаш си да вървиш напред.

Разсеян си. Нарочно. Защото ако се концетрираш, депресията ще се намести на челна позиция в реда на мислите ти. А ти искаш да вървиш напред.

Любезен си. И с теб са любезни. Мил си. И хората около теб са мили. Не виждаш изход, но знаеш, че съществува. Нищо, че очите те болят от вглеждане за светлинката на процепа. Трябва да вървиш напред.

ПОЧТИ си си внушил, че си ПОЧТИ щастлив.

Тогава най-неочаквано го срещаш... Онзи, някой си, сивият, бездушният, сърдитият (човек), който безмилостно събаря крехките защитни стени на измислената ти крепост. Само с две груби думи и безмилостен жест.

Рухваш и ти. Скоростно и безвъзвратно. Сълзите в очите ти замъгляват реалния свят. Усмивките около теб се превръщат в смутени питащи погледи. Тъмни облаци разкъсват на парчета въображаемото ти слънце ...което и без това не топли...защото ти сам си го измислил. Забравяш да вървиш...Напред ли? Няма такава посока.
Стъпваш здраво на земята. Обиден, необичайно безмълвен, с разръфана душа и плачещи мисли.

Погледни! Не си сам. Заобиколен си от усмивки. Тъжните усмивки на милите хора. Тъжни заради теб. Те надничат от своите измислени кули, от които се опитват да гледат напред. Също както правеше ти. Всеки от тях ти подава късче от своето слънце, от своята надежда, от своя оптимизъм. Късче от своята мечта, късче от своята усмивка...

Залепи с тези късчета разрушената си крепост. Изгради отново измисления си свят. За да можеш отново да се събудиш , отново да се усмихнеш, отново да мечтаеш за слънцето... Отново да искаш да вървиш напред...
Трябва да вървиш напред! Докато откриеш начина да си ~~ПОЧТИ~~ щастлив.

Предпролетно...

2010-03-11T23:54:00.002+02:00

...настроение.

Другият в теб

2010-02-20T01:40:00.003+02:00

Боли от думите. Боли от тежкият ти поглед. Боли, боли...
Това не си ти. Това е другият в теб.
Другият, който ме мрази.
Другият, който съжалява, че ме е срещнал.
Другият, който не чувства, не мисли, не усеща.
Другият, който се препъва в дребните камъчета.
Другият, който егоистично не иска да се бори.
Другият, който говори условно...
и само в минало време - „ако беше... или ...ако не беше....”
Изгони го този „другият”! Не го искам!
Искам теб! Върни се в себе си...

Какво е любов?

2010-02-14T21:43:00.005+02:00

„Кой ще каже какво е любов, кой ще каже...”

Любовта е нежно преплитане на поглед и длани...Крехка паяжина.

Любовта е кратък сън и тревожно безсъние...Розов кошмар с неизвестен финал.

Любовта е нежна усмивка след безсмислен скандал.Опрощаваща дума след обидно мълчание...

Любовта е празни мисли за едно изгарящо чувство...Мисли, които потушават душевни пожари ...

Любовта е избледняла следа по пътя, посипан с пепел от рози ...Следата, която ни помага да не се изгубим....

Любовта е бодлива рана в закърпеното ни сърце...И чудотворният лек за същото това сърце...

Любовта е егоизъм и всеотдайност...Сила, разбиваща стени...Силата на две човешки същества, слети в една съдба.

Любовта е старческа кротост след житейската лавина, отнесла младостта ...

Любовта е зла вещица и приказна фея. Любовта е вечен дуел.

Любовта е...

Спри, стига вече! Аз пак не разбрах! Няма ли кой да ми каже ... какво е любов?

Изневярата

2010-02-10T02:15:00.003+02:00

Да, знам, че беше отдавна. Знам, че не ти се говори за това. Но трябва да ме изслушаш. Длъжен си да ме изслушаш. Сега. Сега, когато гневът е утихнал и болката не реже душата ми. Няма да те питам защо се случи. Нито ще търся вина. Най-малкото в себе си. Оправдания също не искам. Те накърняват мъжкото ти его. Не, не измествай поглед. Гледай ме в очите. Дължиш ми го. Дължиш ми искреност, дължиш ми истини. Искам само да ти разкажа. За себе си. Тогава...

Тогава... само ти видя гневът ми. Лъжата, мили, лъжата ме убиваше, но запазих болката за себе си. Болката от твоята лъжа. Подтисках я, за се покажа силна. Не я споделих с никого. На света около себе си раздавах усмивки. А така ме болеше... Не плачех, помниш ли? Дори не крещях. Наказвах те с гневно мълчание. Ти също мълчеше. Подло мълчеше. И се страхуваше – четях го в очите ти. Страхуваше се, че ще си тръгна. Но не се опитваше да ме спреш. Остави тежкото решение на мен.

Е, аз реших. Останах. Виждах те толкова крехък и уязвим. Сякаш аз съм те наранила, сякаш аз съм те лъгала... Каква глупачка, нали! Но чувствах, че аз съм твоят избор. Забутах насила споменът в дъното на паметта си. Изтрих от съзнанието си нейното име. Дори лицето й покрих с безформена маска. Надявах се и ти да си направил същото.

Да, знам, че беше отдавна. Не, не съм ти простила. Болката отшумя. Но не изчезна. Напомня за себе си като белег от рана. При лошо време. Но тази рана ми помогна да бъда себе си. Да не изневеря на себе си. И на теб. За да мога да посрещам погледа ти, без да свеждам очи. Помогна ми да изричам ледени истини чрез изпепеляващи думи. Да пропъждам нежните повеи с мирис на фалшива любов. И да завихрям опустошителни вихрушки от истинска обич.

Не, не плачи! Сега вече няма смисъл.... Тогава аз плаках. Много. Плачех нощем, плачех скришом. А пред света бях силна. От инат. Или на инат. Всъщност...искам само да ти кажа, че не съжалявам. Не съжалявам, че останах. Аз бях твоят избор. Да, много време мина. По време на дългият път през годините слънчевите ни дни бяха много повече от дъждовните. И все още чувствам любовта ти. Без думи. А пътят още не е извървян.

Само едно се питам, мили... Ако нещата бяха обърнати наопаки... Ако ти беше на моето място, щях ли да получа втори шанс? Щеше ли да ми дадеш възможност да ти докажа, че ти си моят избор. За цял живот. И че всичко останало е само една грешна крачка.
Не ме гледай така изплашено. Разбира се, че се шегувам. И да, знам отговора ... Ако нещата бяха обърнати наопаки ... този разговор просто нямаше да се случи.

Ти това любов ли наричаш?

2010-02-08T00:26:00.003+02:00

„Обичам те!”- извиква тя, а той високомерно тръшва врата след себе си.
„Обичам те!” - прошепва тя сама в тъмнината, изправила глава срещу неизвестността на утрешния ден.
„Обичам те!” казват очите й, когато срещат пресметливият му поглед, скрит зад букета от рози.
„Обичам те, обичам те, обичам те!” – крещи в мълчанието си, докато бърше сълзите си, събирайки парчетата от счупената чаша. Парчетата от наранената си душа. Парчетата от разпилените си мечти.

„Обичам го, разбираш ли?!” споделя с мен, едва преглъщайки обидните думи и грубостта му. За пореден път.

Не, не разбирам! Не мога да те разбера!Ти това любов ли наричаш?!

Летаргично

2010-02-07T23:17:00.001+02:00

Събуждам се. Дъждовни капки се стичат по прозореца. Като ледени сълзи. Студено е, сиво е. Шум от автомобилни гуми, раздиращи мокрия асфалт. Порив на вятъра. Ден без посока. Поредният ден...Захлупвам лице с дебелата завивка. Искам да продължа да спя. Без да мисля, без да сънувам. В очакване на слънцето.

Но завита през глава, скрила се от себе си, как ще разбера, че е изгряло...