viernes, 12 de marzo de 2010

Крехките стени на измисленото щастие


Събуждаш се. Подслаждаш горчивата жилка в душата си със солидна доза оптимизъм. И тръгваш.

Усмихваш се. Заобиколен си от усмивки. И се опитваш да вървиш напред.

Денят ти е мрачен. Но не спираш да мечтаеш за слънцето. Защото знаеш, че сезоните се сменят. Налагаш си да вървиш напред.

Разсеян си. Нарочно. Защото ако се концетрираш, депресията ще се намести на челна позиция в реда на мислите ти. А ти искаш да вървиш напред.

Любезен си. И с теб са любезни. Мил си. И хората около теб са мили. Не виждаш изход, но знаеш, че съществува. Нищо, че очите те болят от вглеждане за светлинката на процепа. Трябва да вървиш напред.

ПОЧТИ си си внушил, че си ПОЧТИ щастлив.

Тогава най-неочаквано го срещаш... Онзи, някой си, сивият, бездушният, сърдитият (човек), който безмилостно събаря крехките защитни стени на измислената ти крепост. Само с две груби думи и безмилостен жест.

Рухваш и ти. Скоростно и безвъзвратно. Сълзите в очите ти замъгляват реалния свят. Усмивките около теб се превръщат в смутени питащи погледи. Тъмни облаци разкъсват на парчета въображаемото ти слънце ...което и без това не топли...защото ти сам си го измислил. Забравяш да вървиш...Напред ли? Няма такава посока.
Стъпваш здраво на земята. Обиден, необичайно безмълвен, с разръфана душа и плачещи мисли.

Погледни! Не си сам. Заобиколен си от усмивки. Тъжните усмивки на милите хора. Тъжни заради теб. Те надничат от своите измислени кули, от които се опитват да гледат напред. Също както правеше ти. Всеки от тях ти подава късче от своето слънце, от своята надежда, от своя оптимизъм. Късче от своята мечта, късче от своята усмивка...

Залепи с тези късчета разрушената си крепост. Изгради отново измисления си свят. За да можеш отново да се събудиш , отново да се усмихнеш, отново да мечтаеш за слънцето... Отново да искаш да вървиш напред...
Трябва да вървиш напред! Докато откриеш начина да си ПОЧТИ щастлив.

jueves, 11 de marzo de 2010

Предпролетно...


...настроение.